Козя стена през зимата
Планините са естествен източник на вдъхновение за пейзажните фотографи през зимата. Но не всички планини са еднакво фотогенични, достъпни и близки до местоживеенето ни. Това е причината, поради която върховете около Беклемето са сред често посещаваните от мен райони, когато мога да „открадна“ няколко часа. И странно защо винаги до сега, когато съм отскачал до Беклемето съм тръгвал към „Курт Хисар“. Този път обаче реших, че е крайно време да тръгна по посока на „Козя стена„.
Времето обещаваше да е благоприятно като температури, имаше подходящо количество сняг и като особено приятен бонус беше фактът, че проходът „Троян- Кърнаре“ беше отворен. Прогнозата беше за положителни температури и южен вятър до 12 м/с. Под подходящо количество сняг разбирам снегът да е достатъчно дебел за да се получат хубави зимни снимки, но същевременно не прекалено дебел, за да не се налага да губя много енергия за ходене в него. Казано по друг начин опитвам се да държа трудността при преходите ми в средните нива.
Идеята беше да се кача с кола до Беклемето и от там да направя снимки по залез на върха „Козя стена“. Едноименната хижа не влизаше в плановете ми. При средно време за преход от Беклемето до хижа Козя стена от 2 часа и половина, се предполагаше, че 2 часа ще ми бъдат достатъчни до самия връх. Като план „Б“ бях оставил възможността да снимам залеза от върховете преди „Козя стена“ – зависеше докъде щях да стигна.
Пристигнах на импровизирания паркинг на „Беклемето“ с известно закъснение, затова реших да сложа гетите на първата си почивка по трасето. Бързо награбих раницата и статива и закрачих в западна посока. Първото нещо, което осъзнах беше, че вятъра не беше точно 12 м/с. Не беше и малко по-силен. Беше достатъчно гаден. Надявах се, че минавайки от север на хълмовете вятъра ще бъде по-слаб. Но не! Трябваше да се примиря с него. Направих кратка първа почивка, поставих гетите и направих една бърза снимка към Беклемето. Поне щях да имам една снимка, ако плановете претърпят провал.
Задминах първият хълм по пътя и бързо осъзнах, че втория няма да мога да го подсека от север. Оставаше само един вариант – нагоре. Тук следваше втората неприятна изненада – на места снегът беше заледен. И точно на тези места вятърът без усилие ме издухваше в северна посока. Котки не носех и графикът започна бързо да изостава. Бърза справка с GPS-са показа реалността, че целта връх Козя стена е нереалистична.
Изкачването костваше доста усилия и беше по схемата „от кол до кол“. Заледените участъци се редуваха с участъци с по-мек сняг, в които човек рязко пропада. Понякога до колената, понякога почти до кръста. В един момент силният вятър ме накара да се обърна с гръб към него. Тогава видях една чудесна панорама в краткият момент, когато бледото слънце се плъзгаше по заснежените хълмове. Чудесна гледна точка към Беклемето.
Първата снимка заснех в дългия край на широкото варио. Исках паметника на Беклемето да е по-забележим в кадъра. Но Направих и втора в широкия край. Това дава възможност за включването на повече детайли в предния план, а оттам и специфично предаване на атмосферата.
В този момент ми се искаше да използвам и по-дълъг обектив. Носих го със себе си, но проблемът беше силният вятър. При смяната имаше голяма вероятност във фотоапарата да попаднат снежинки. В крайна сметка моментът си струваше и направих смяната. И резултата си струваше… абсолютно!
При обработката на тази фотография забелязах, че група хора си бяха направили импровизирана писта пред паметника на Беклемето. По тяхната големина можете да си представите мащабите на самия паметник.
В този момент трябваше да взема решение. Дали да продължа към Козя стена или да тръгна по обратния път. От тази гледна точка добре виждах колко път имам да измина на връщане, а шансът да стигна до Козя стена преди залез слънце беше нулев. В крайна сметка реших да продължа, макар и само като набелязване на гледни точки за бъдещи снимки. Малко след като изкачих вторият попаднах на относително равна част и там късмета ми се усмихна. Снегът беше достатъчно твърд, за да не затъвам, но без да е заледен. Имах чувство, че летя над снега. 10-15 минути ми бяха достатъчни, за да видя връх Козя стена. Да го видя, но не и да го изкача.
Извадих фотоапарата. Трябваше отново да сменям обектив и то бързо. Синият час беше настъпил и с тази облачност светлината бързо угасваше. Но пък нямаше как да пропусна тази гледка.
Последва прибиране на техниката в раницата и дългият обратен път към Беклемето. Път изминат с помощта на челник и фенерче. Четири зареждащи часа в планината и набелязани гледни точки за следващи снимки. През този следобед планината беше и лоша и добра с мен. В крайна сметка ме дари с прекрасни гледки. Гледки, които човек не може да усети от дивана в хола.





Оставете коментар