Зимен залез на Козя стена – втори дубъл
Снимането на залез на Козя стена е една от фотографските цели, които отдавна си бях поставил и които често остават отложени напред във времето. Но тази година това място ме привлича по особен начин. И така до преди месец, когато направих първия опит за снимки на залез на Козя стена. Тогава плановете ми се увенчаха с частичен успех, и аз успях само отдалеч да видя върха, но не и да стъпя на него. Връзка към публикацията, посветена на този опит оставям тук.
Разбира се планирах да се върна на Козя стена някой ден. Може би след година. Но не стана така и аз се върнах там по-рано, отколкото предполагах. Ако трябва да съм точен – един месец след първия си опит. Този път условията щяха да бъдат особено подходящи. По билото на Стара планина беше слънчево, за разлика от мъглите в низините. Прогнозата беше за температура около нулата и съвсем слаб вятър от 5 км./час. Планирах двойно повече време за преход и се надявах то да е достатъчно.
С тези мисли в главата, малко след 13 часа се изкачвах с колата по завоите на Троянския проход (Беклемето). Влязох в мъглата още от самия край на село Кърнаре. Чудех се в кой момент ще се окажа над облаците. За мое учудване, още след вторият обратен завой на пътя, мъглата започна да се разкъсва на места. Това породи в мен известни съмнения, че до залеза може съвсем да е изчезнала. Но срещу природата нищо не можеш да направиш. Каквото – такова. Малко преди билото пътят има малки уширения и там забелязах големи групи хора, спрели и наслаждаващи се на усещането да са над облаците. Леко се усмихнах и продължих – моята цел беше друга. Имах да снимам залез на Козя стена.
Пристигнах на билото в 14 часа и за мое учудване импровизирания паркинг на това място беше пълен. Наложи се да изчакам една кола да тръгне, за да паркирам. Бързо се приготвих, нарамих раницата и статива и поех в посока Козя стена. Очаквах при толкова коли на паркинга да има и други хора в моята посока, но не. Всички останали бяха тръгнали в срещуположната посока. И тук ще Ви дам един малък жокер: Ако от 10 автомобила на паркинга, Вие сте единствения, който тръгва в дадена посока – то тя едва ли е най-лесната.
Тръгнах да подсичам първия хълм и след едва 10 минути вървене се почувствах в един особено красив свят с приказни и мимолетни форми. Прогнозата се беше сбъднала. Вятър на практика нямаше, а обедното слънце грееше щедро. Обърнах се назад за да направя една снимка в посока на връх Ботев. Не я оцених веднага. На дисплея на фотоапарата трудно се забелязват детайлите, а именно те правят тази снимка. Дългият обектив създава илюзията, че тримата туристи са тръгнали към връх Ботев. В действителност връх Ботев е на 25 км. от тях, а те вървят по пътеката за заслон „Орлово гнездо“.
Поглеждам на север и там забелязвам формация от 3 дръвчета, преобразени от натрупалия се по тях сняг и замръзналата мъгла.
Извъртам поглед нагоре по склона и гледката ме подсеща за една сцена от филма „Властелинът на пръстените“. Само че в леден вариант. Сякаш дърветата са тръгнали като войници, а мистериозна сила ги е вкаменила.
Заигравам се и търся поглед към монумента на Беклемето през замръзналите дървета.
Време беше да продължа нататък. Скоро подминах първия хълм по пътя и се оказах на първа седловина, наречена Хармана. От нея се откриваше гледка към мъглата в низината и към върховете на Средна гора. Над морето от облаци най-високо се откроява Алексица. В далечината могат да се забележат и Родопите.
На югозапад над облаците изплува връх Буная, разположен между Копривщица и Стрелча с телекомуникационното си оборудване. Зад него са заснежените върхове на Рила.
За да заснема последните две фотографии се наложи да се отклоня с 20-30 метра на юг от зимната пътека. След като ги заснех и се обърнах за да се върна на пътеката, забелязах надигаща се от север мъгла. Това в голяма степен ме изненада, защото мъглата от север беше значително по-ниско, а и сателита не показваше подобни възможности. Беше повече от ясно, че това е кратък моментен порив и аз взех правилното решение да спра за момент на място. От една страна щях да използвам времето като похапна сандвичите, които носех със себе си, а от друга щях да си спестя удоволствието да се движа по GPS.
Знаех, че имах достатъчно време в резерв, за да успея да се насладя на един залез на Козя стена. Разбира се ако времето не ми поднесеше неприятна изненада.
След като похапнах сандвичите, започнах да осъзнавам факта, че водата която носих със себе си е леко недостатъчна. Бях се престарал с олекотяването на раницата и сега трябваше да пестя водата. Освен това осъзнах, че да носиш водата в алуминиева бутилка от DANZKA водка е лоша идея. Макар да прилича на термос, не е.
Докато чаках да се разсее мъглата ми хрумна да направя няколко кадъра, които да пресъздадат атмосферата. Този път си бях обещал, че няма просто да гоня залез на Козя стена. Бях решил да отделя достатъчно време за снимане на детайли по пътя. Макар сами по себе си тези кадри да не са шедьоври, именно те обогатяват разказа и потапят зрителя в атмосферата.
Първоначално мислех за един маркиращ кол в кадъра, но в този момент мъглата леко отпусна своята хватка и ми позволи да включа и следващия. Тази снимка оставям почти без обработка, защото искам да предам точно атмосферата. Този кол се намира точно там, където лятната пътека се отделя от зимния маршрут.
Докато се подготвям за придвижването до следващия кол, забелязвам артистичното обледеняване на указателните табели. Разбира се, няма как да пропусна да ги снимам. Мимолетен детайл, който си струва да бъде заснет.
Време беше да продължа. Следващия маркиращ кол се виждаше и аз тръгнах към него. Достигайки го се обърнах назад и се изненадах. Намирах се точно на границата между мъглата и ясния хоризонт. Правя една бърза снимка и се опитвам бързо да се изкача на следващия връх.
Представяйки си как би изглеждала тази сцена от по-висока гледна точка се мотивирах да съкратя максимално изкачването по източния склон на връх Падалото (така е отбелязан във Wikimapia). Макар това да не изглежда като предизвикателство, през зимата това коства допълнителна умора и време за почивки. За съжаление за 15-20 минути, колкото ми отне изкачването, мъглата се беше оттеглила, толкова внезапно, колкото се беше и появила. Разбира се документирам гледката, но вътрешно съм неудовлетворен.
Заснемам още един кадър на 200 мм. На него мащаба на монумента на Беклемето се вижда добре. Достатъчно е да успеете да забележите мъничките точки, представляващи туристите в подножието му.
Продължавам нататък, но преди това заснемам още един кадър, който включва и част от връх Падалото на преден план. По този начин човек по-лесно може да си представи трудността за изкачването му през зимата.
Не устоявам на изкушението да заснема един фрагмент от Централен Балкан, показващ величието на Северен Джендем, а над него разпознаваемия връх Ботев. В далечината от ляво може да се види връх Голям Кадемлия, разпознаваем по постройката на него.
Оставям назад гледката към връх Ботев. Вървя по възвишението, което след стръмното изкачване ми се струва приятно. По време на една от почивките забелязвам леко в страни изваяна от вятъра снежна преспа. Решавам да я снимам. Взимам само фотоапарата, като оставям раницата и статива на пътеката. Искам да имам и мъглите в ниското в кадъра, затова се връщам и леко назад.
Не се бавих много с този кадър, но след като започнах да се връщам към раницата си, разбрах че отклонението не е било толкова малко. Погледнах часа. Беше малко след 16 часа и това означаваше, че изоставам от темпото от предишния ми опит да снимам залез на Козя стена. Беше логично с толкова много детайли, които снимах по пътя си. Но аз бях тръгнал да снимам зимен залез на Козя стена и не исках да пропилея шанса си.
Устремен към целта си, минавам покрай една каменна пирамида. Спирам за няколко минути, колкото да я снимам и продължавам.
Часът подминаваше 16:30, а слънцето щеше да залезе в 18 часа. При предишния си опит да снимам залез на Козя стена бях стигнал горе-долу до това място. Тогава изчислих, че се нуждая от още един час за преход за да го достигна. Сега щеше да си проличи дали сметките са ми верни. Минималния резерв от половин час не ме успокояваше ни най-малко. Затова закрачих устремено към седловината Падалото. Пътеката бавно се спускаше и напредвах бързо. След 15-20 минути бях при паметника на загиналите летци, точно преди началото на изкачването към връх Козя стена. Подминавам без да го снимам.
След малко над половин час изкачване и няколко почивки бях на билото на връх Козя стена. Макар на указателната табела да паметника да пишеше, че до върха се стига за 15 минути, аз отдавна не вярвам на тези информации. От една страна имам чувството че тези времена се отнасят за супермени, а от друга – зимния и летния преход са коренно различни неща.
Имаше не повече от 20-30 минути до залеза, а на мен ми се искаше да обхвана повече атмосферата и усещането на това място. Мислех си, че още нямам набелязана гледна точка за снимане на залеза. Надявах се да я намеря бързо. Но преди това отново снимам морето от облаци над розовата долина, този път от билото на връх Козя стена.
Продължавам нагоре и след няколко метра виждам една преспа, която добре пасваше на облаците в небето. Заставам до ръба на скалата и снимам. Наложи се да ползвам градиентен филтър, защото слънцето клонеше към залез и преекспонираше облаците.
След като заснех тази снимка, тръгнах към скалата която се откроява на нея. В момента, в който я достигнах погледнах назад. Пропастта надолу беше внушителна. Опитах няколко варианта на кадриране. Невероятно, но пейзажната ориентация на кадъра, предава по-добре усещането от ръба на скалата.
Поглеждам отново напред и там е той – връх Козя стена. За съжаление мъглите бяха само от юг, а на север се бяха оттеглили. Заснемам северния му склон и започвам да търся гледна точка за желания залез на Козя стена.
И тук искам да направя едно уточнение. Когато тръгнах да снимам залез на Козя стена, аз не целях да снимам самия връх. Предварително знаех, че той е най-внушителен от западната си страна. Такъв вариант обаче не обмислях, защото изискваше преминаване през траверса Козя стена, при това два пъти. Това би ме подложило на прекомерен риск и натоварване в еднодневен и самостоятелен зимен преход. Вместо това целта беше да заснема самия траверс Козя стена с идеята да предам красиво величието му.
Стъпвайки на върха започнах да търся гледна точка към траверса. Първите два кадъра направих от самия връх. В единия от тях вкарвам повече от мъглата в долината, в другия акцентирам повече на траверса Козя стена.
В горните две снимки много ми допада плъзгащата се топла светлина по снега на преден план. Мъглата също присъстваше осезаемо в кадъра, но скалите на връх Козя стена закриват в значителна степен долната част на траверса Козя стена. Време беше да се пробват и други гледни точки. А други гледни точки в този случай означаваше гледни точки по ръба на скалата.
Минута по-късно вече съм на ръба на скалата и правя снимка. От тази гледна точка характерът на скалите започва да си личи. Въпреки това все още не ми предоставя желания поглед към траверса Козя стена. Не му мисля много и последвам следите на дивите животни към следващата издадена напред скала.
Не ми отнема много време да достигна скалата. От предишната ми позиция бях видял, че е скала, а не преспа и бях по-спокоен върху нея. Тази позиция ме устройваше в голяма степен. Траверсът Козя стена се виждаше добре, а по клоните на дърветата все още имаше останала от обедната замръзнала мъгла. Чудесен момент да съзерцаваш залез на Козя стена. През целия ден ме съпътстваше висока облачност и аз имах надежди по време на залеза небето да пламне в огнени нюанси. Природата обаче няма да е природа ако може да бъде предсказана точно.
Докато наблюдавах отиващия си ден, с крайчеца на окото си забелязах как върховете на изток от мен пламват в розови отенъци. Не му мисля много. Макар да преследвам залез на Козя стена, нямаше как да пропусна изкушението да направя още една снимка към връх Ботев. Премествам се с десетина метра, защото няма никакъв смисъл да снимам връх Ботев от ръба на скалата. Бързо сменям широкия обектив с телеобектив и снимам. За незапознатите с фотографските неволи, това налага и смяна на закрепването към статива.
След като приключих с връх Ботев (така си мислех в този момент), се върнах към основната си цел – снимане на залез на Козя стена. Всичките действия, които направих за да се пренастроя за снимане на порозовелия връх Ботев ги направих отново, но в обратен порядък. Връщам се отново на ръба на скалата, за да установя че с напредването на залеза, гледката не се подобрява спрямо това, което вече бях заснел. В този момент решавам да опитам да се приближа с още една скала към траверса Козя стена.
Широкото тук не е достатъчно широко да обхване цялата сцена която бих искал, затова правя две различни фотографии, с малка разлика между тях. При това попадам в ситуация, в която градиентните филтри не работят добре. Причината е, че нивото на осветеност на небето от източна и западна страна е фрапантно различно. След като загубих около 5 минути, махам филтрите и правя HDR.
С приключването на последния HDR сет, залезът бавно угасваше. С това целта, наречена „залез на Козя стена“ беше изпълнена. Часът подминаваше 18:30, а елементарната математика показваше, че ме очакват поне 4 часа ходене по тъмно. Човек е така устроен, че докато преследва дадена цел приема по-лесно предизвикателствата. След като постигне целта си обаче, реалността бързо изплува.
Вадя едно шоколадово изкушение от раницата, все едно подкупвам мозъка си за това, което ме очаква. Похапвайки десертчето, започнах да правя тънки сметки. Мислех как да съкратя времето за връщане за сметка на по-малко катерене и почивки. Тъй като се бях спуснал леко от връх Козя стена, смятах да се спусна хоризонтално към паметника на загиналите летци. Погледнато от моята позиция снега не изглеждаше особено дълбок. Хем знаех, че това което се подава над снега не е трева, а ниска иглолистна растителност – хем се вързах.
Тръгнах обратно и първите няколко десетки метри допълнително ме подлъгаха, че съм взел правилно решение. Буквално 100 метра по-нататък започна затъването в снега. Хабях много сили, времето напредваше, а на мен ми се струваше, че стоя на едно място. При всяко обръщане назад траверсът Козя стена беше все там, като че ли ме задържаше с невидимо силово поле. Същевременно забелязвам, че хвърлям сянка върху снега. А имаше още светлина. Значи тази вечер луната щеше да ми осветява пътя. Фенерчето нямаше да ми е нужно.
Стигайки до условно стабилно място, решавам да направя и една нощна снимка на траверса Козя стена с телеобектива. Когато видях снимката разбрах, че макар от туристическа гледна точка да бях взел грешно решение, то ме беше извело на чудесна гледна точка.
Тази снимка направих експонирайки 2:30 минути на лунна светлина. Не забелязах лицето веднага. Видях го по-късно на компютъра, но именно решението ми за дълъг обектив го прави да изглежда толкова внушително. Сещам се за планината Ръшмор. Тази с ликовете на американските президенти, но в малко по-зловещ вид.
През следващия час се борих със снега в опит да достигна паметника на загиналите летци. Достигам го и поглеждам часовника на телефона. Беше почти 20:00 часа, а аз бях образно казано доникъде. Спирам за кратко, за да направя 2 снимки към стелещата се в ниското мъгла. Една към Средна гора и една към гр. Троян.
Първоначално помислих светлата част на снимката за осветената от светлините на гр. Хисаря мъгла. Но дисплея на фотоапарата ме лъжеше. Светлият участък е над гр. Пловдив, над мъглата изплуват най-високите върхове на Средна гора, а гр. Хисаря е под малката светла ивица в ляво. В далечината се виждат върховете на Родопите.
В северна посока светлините на гр. Троян са ясно различими. Светлините на други селища в околността също могат да се видят.
Не губя много време с тези снимки и не ги дублирам. Времето бързо напредваше, от водата ми бяха останали едва 2-3 глътки и тънките сметки отново нахлуват в главата ми. В този момент решавам да опитам лятната пътека. На места силуета и се забелязваше, нямаше опасност от лавини и щях да подсека връх Падалото. В този момент ми минава през ум, че този връх едва ли се казва така случайно, но рискувам.
Отново се повтаря сценария от подсичането на връх Козя стена. Отначало всичко е супер, но след 10 минути започва да ме наляга съмнението, че съм сбъркал. Затъването се редуваше със замръзнали участъци и не след дълго стана ясно, че продължаването по трасето на лятната пътека е неоправдано. И тук направих третата грешка. Вместо да се върна назад до разклонението на лятната и зимната пътека, реших да щурмувам върха директно. Усилията и времето, които ми струваше това изкачване бяха толкова много, че добавиха поне час към общото време на прехода ми.
На една от почивките по време на това изкачване закрепям някак си статива и правя последна снимка към връх Козя стена. Този път това не е залез на Козя стена, а по-скоро лунен изгрев. В долния ляв ъгъл частично се вижда и паметника на загиналите летци.
Достигането на билото беше истинско избавление. Изпивам предпоследната глътка вода. Оставям последната глътка за краен случай, но предполагам, че ако температурата на водата не беше близка до точката на замръзване, щеше да ми е трудно да проявя такава воля. Докато възстановявам нормалната си кондиция правя една нощна снимка на връх Ботев. Една снимка на връх Ботев, застинал на лунната светлина.
Досега в разказа си, казвах просто заснемам. Истината е, че почти всяка въздействаща пейзажна снимка се прави от статив. Статив, който тежи над 2 килограма и се налага да се носи по време на целия преход. Всички нощни пейзажи се снимат от статив, но не само. Моментите, когато снимах залез на Козя стена, моментите в които имаше достатъчно светлина също са заснети от статив. Това е така, защото най-красивите моменти са с огромна разлика между светлите и тъмни участъци. А това изисква или градиентни филтри или HDR.
Направих това отклонение от разказа, посветено на ролята на статива в пейзажната фотография, за да споделя че идва момент в един снимачен ден, в който започваш да пестиш заснетите кадри. Пестиш ги, защото след като десетки пъти си разпънал и сгънал статива започва да ти дотяга този ритуал. Още повече ако краката на статива са замръзнали и разпъването му е проблематично. И този момент в този ден за мен беше дошъл. Въпреки това се изкушавам да си направя едно нощно селфи насред бялата пустош.
Разбира се селфи на лунна светлина с телефон няма как да стане, колкото и да е нощен, нощният му режим. Затова нагласям апарата на статива, задействам самоснимачката и се опитвам да позирам. Не ми се получава особено добре стоенето неподвижно за около 10 секунди.
Има нещо нереално, когато човек е сам на такова място и в такъв момент. Тишината, ярката луна с безброй звезди, белият безкрай… гледаш и се опитваш да му се насладиш.
Скоро след това реших да изпия и последната си глътка вода. Беше се превърнала на скрежина. Наложи се да я стопля под якето, преди да я изпия. Но си беше вода.
В този момент минаваше 22:00 часа, а това означаваше повече от 8 часа преход без сядане. Разбира се, без да броим множеството подпирания, приклякания и друга акробатика, свързана с един зимен преход. Затова целеустремено вървях към изходната точка. През следващия час прекосих и слязох от Падалото без да снимам нищо. Просто вървях. В един момент се озовах на около 20 минути от финиша. Там има една жълта метална греда, изпълняваща роля на преграда, предотвратяваща навлизането на автомобили в парка. И тази метална греда беше суха, което я превърна в перфектната пейка за мен.
Седях на нея и гледах как снежинките проблясват под лунната светлина. Исках да ги снимам, но мислех, че на снимката тези проблясъци няма да се виждат. Постоях с тези мисли около 5 минути, след което станах и продължих. Все пак надвих налягащия ме мързел и композирах проблясващите снежинки, замръзналите дървета и ярката луна в един кадър.
Проблясващите снежинки в снега допълваха по един космически начин звездното небе. Ако трябва да опиша усещанията си в онзи момент в две думи, то те щяха да бъдат „Космическа тишина“.
20 минути по късно бях стигнал до импровизирания паркинг на Беклемето. Беше около полунощ и за разлика от преди 10 часа, на паркинга беше останала само моята кола. Натоварих багажа си, но имах идея за още един кадър.
В колата носих малко стоманена вълна и мислех, че на този сняг би станал добър финал на целия ден. Нагласих фотоапарата на 5 минутна експозиция, задействах затвора и влязох в ролята на Прометей.
Минути по-късно седях в колата и шофирах по обратния път към дома. Температурите падаха и пътят на места беше хлъзгав. Карах внимателно и си спомнях изминалия ден. Ден, който ми подари един красив зимен залез на Козя стена и още много други красиви мигове. Макар да беше изморително, бях доволен от заснетите фотографии. Хубавото на такива дни е, че те зареждат и мотивират за нови предизвикателства.
































6 Коментара
Цецка Караджинова
Благодаря, Ники!!!
Особено за нощните кадри!
И хубавия разказ…почти се видях на пътеката до теб (доколкото има пътека;)).
Чакам още разкази и снимки 🙂
koko
Радвам се, че ти хареса 🙂
Майя Апостолова
Прекрасно! Снимките са фантастични, има звезди, стъпки и толкова хубав, хрупкав сняг! Благодаря за емоцията!
Но не ходи сам. Да има с кой да си говориш и да помага с багажа.
koko
Трудно се намират приятели, готови да скитат по 12 часа, в ден и нощ и да са готови да тръгнат веднага 🙂
Марияна Евстатиева
Очарована и от прекрасните снимки ,и от вълнуващия ти разказ….Коко още няколко такива незабравими приключения и си готов за книга ⛄❄️️✨
koko
Засега не мисля за книга, но знае ли човек 🙂